12 клас беше времето в което се готвех за изпити – кандидат студент, на мама и тати гордостта, умен, млад, напет или поне на такъв си дава вид. Готвех се за литература и история – два неща, в които като цяло ме биваше и ми бяха интересни. И все още са. Това което ме дразнеше и при двете е че искаха от мен да назубря много, много неща. И докато при историята това го разбирах, литературата винаги ми е била мътна. Да не говорим за постройката на това, което искаха да им напишем. Увод. Теза. Доказателства. Край. Аз не пиша така. Увод имам, но после не мога да изнеса всички идеи, преди да съм почнал да пише – като почна идват още идеи. Но това си е мой проблем явно. Както и да е.

Това което искам да ви кажа, е че в този смутен за мен период, в който се пишеха теми, анализи се научаваха наизуст, вкарвах чужди думи в главата си и като цяло – разбивах де що имах моя мисъл, имаше един кратък текст, който ме крепеше и който ме топлеше. Септември на Гео Милев.

Не ме интересува за какъв повод е писано. Не ми дреме че много хора не го харесват, не ми пука за чуждото мнение – това е творба, която мога да определя само като епична. Начинът по който е написана, формата и, просто те хващат и те носят. С музика за заден фон. Епично. Все още си го имам напечатано и все още си го препрочитам като имам време. Усещането, което то носи за мен е ужасно красиво. Ето така се пише, с малко думи, всяка една допринасяща за общото чувство, понеже цялото нещо е като едно супер яко преживяване – бавни моменти, бързи моменти, мощен финал. Една малка, лична еуфория. 1924. Преди почти 100 години.

След Гео идваше Вапцаров. Моторните песни носеха едно прекрасно усещане за кандидат-студента в мен – те ми бяха ясни до безобразие – всяка една дума в тях води до единствената при Вапцаров идея за победа на комунизма и народа. И когато ги прочетеш, и когато видиш двете негови последни творби, които е писал, чакайки да умре, ще видиш това което е искал да вложи в тях. А Прощално е просто велико за мен – всички онези неща които е искал да каже на жена си и които не е можел, знаейки че никога повече няма да я види, да я докосне, да я целуне… просто не мога да го прочета и да не ми стане криво. Най-кривото е, че все повече хора му се дразнят. Защо, не ми е ясно. Мога да го отдам само на криво преживяване в училище. Чилийците се смачкват да уважават Виктор Хара, който има съдба, сходна с тази на Вапцаров, но ние си го мразим.

Както и да е. 12ти клас беше моментът, в който видях колко безполезни бяха тези 5 години на учение в Испанската Гимназия – 5 години, в които се бутах за онези заветни 6-ци, и които в последствие не ми дадоха нищо друго, освен раздразнението, когато майка ми виждаше в електронния дневник Shkolo и искаше още 6-ци. Понеже, ако имаш 4-ка по химия и по математика, си загубена кауза в очите на родителите си, понеже ако не си на мама отличника, от теб няма да излезе човек. Едно идиотско зубрене, на едни идиотски теми по една литература. Да търсиш смисъла в нечии думи, чрез анализ на трети човек. Когницио клара и конгницио инадекуата (които са супер яки концепции, честно казано).

Както и да е. Назубрените неща забравих преди години. Вапцаров и Гео запомних и все още харесвам. И все още искам да пиша като тях – с онзи плам и с онзи текст, който си моли за един хубав музикален фон.

Някой чел ли е Пратчет? Малки богове и Захапи за врата. В Малки богове видяхме как Брута се бореше да измъкне заспалата си религия от калта, в която се намира, правейки я достъпна за всеки и анатемосвайки старите учения (последно става ясно главно в други книги, но това са подробности.) В Захапи за врата видяхме колко хубаво нещо са старите църковни химни, в които пеем за погазване на неверниците, в които има план и религиозна страст. Това искам да кажа и за поезията на горните двама – те имат онзи плам и онази страст, която успяват да ти предадат с думи, през листа хартия, почти 100 години по-късно.

#книги #литература #кандидат-студент #училище #дневник #оценки